Димитър Талев Петров (01.09.1898 – 29.10.1966) – български белетрист и една от най-крупните фигури в българската литература. Започва литературния си път през второто десетилетие на XX в., силно повлиян от прозата на Вазов. През 20-те и 30-те години пише разкази, пътеписи, импресии. Първата му книга е „Сълзите на мама. Приказки за деца” (1925). Следва трилогията „Усилни години” („В дрезгавината на утрото” – 1928, „Подем” – 1929 и „Илинден” – 1930), която е тематичен предвестник на тетралогията, посветена на съдбата на Македония. Трите сборника с разкази („Златният ключ”- 1935, „Старата къща” и „Завръщане” – 1938) очертават концепцията му за разкриване на народностната душевност чрез бита. През този период създава и разказите, събрани във „Великият цар” (1937), които подсказват интереса на автора към личността и времето на цар Самуил. Връхна точка в творчеството на автора е епичната тетралогията – „Железният светилник” (1952), „Преспанските камбани” (1954), „Илинден” (1953), „Гласовете ви чувам” (1966). Към голямата възрожденска тема на Талевото творчество се присъединяват романът „Хилендарският монах” (1962) и повестите „Кипровец въстана” (1954) и „Братята от Струга” (1962). През 50-те и 60-те години пише историческия роман „Самуил” в три части: „Щитовете каменни” (1958), „Пепеляшка и царският син” (1959) и „Погибел” (1960).