Петко Юрданов Тодоров е български писател, поет и драматург. Роден е в гр. Елена в заможно чорбаджийско семейство с широки културни интереси. Учи в гимназията във Велико Търново (1894-1895г.). В ученическите си години се увлича от идеите на социализма, чете марксистката литература, създава литературни групи, устройва неделни четения. През 1896г. с брат си Христо заминават за Тулуза, Франция и постъпва в „Лисе насионал“ („ Lycée national “). Чете руска и френска литература. Сътрудничи на в. „Ла Депеш”, свързва се с френски общественици – Жан Жорес и др. Пише антимонархически статии.
През 1897 г. се връща в България. Установява се в гр. Русе и заедно с Иван Белинов издава в. „Законност”, където помества статии по обществено-политически въпроси. По повод на Възвание към русенските граждани, насочено срещу правителството и княза, е изправен пред Русенския окръжен съд, но е освободен като малолетен.
Следва право в Берн, Швейцария (1898) и литература в Берлин и Лайпциг. Завършва през 1904. В началото на XX в. под влияние на Пенчо Славейков и д-р Кръстьо Кръстев подлага на преоценка обществените и естетическите си възгледи. Започва да изучава философията на немския индивидуализъм.
През март 1912 г. заминава да се лекува от туберкулоза на о. Капри, където се запознава и се сближава с Максим Горки. Умира в Швейцария; тленните му останки са пренесени и погребани в София на 15 юни 1921г.
Първото си произведение – очерк за Иларион Макариополски, пише като ученик във II отделение. В ученическите си години пише стихотворения, разкази и скици, които печата в ученическите издания на в. „Друга“ и в. „Съвременна младеж“, а по-късно – в списанията „Искра“, „Светлина“ и др. Някои от тях събира в първата си книга „Драски“ (с псевдоним Пенко). Следващата му книга „Стихове на скучната лира“ излиза под същия псевдоним.
Ранното му творчество е повлияно изцяло от идеите на социалдемокрацията, разработва социални проблеми, но все още няма стила и психологическата дълбочина, характерни за по-късните му творби. Петко Тодоров продължава да пише социални разкази и в Тулуза – публикува ги в социалистическите издания „Ново време“, „Работнически вестник“, „Червен народен календар“ и др.
В края на 1899 г. пише първата си идилия „Певец”, бележеща промяна в творчеството му и ориентиране към модерните европейски идейни и естетически течения, свързани с философията на индивидуализма. В следващите произведения – идилии и драми, Петко Тодоров съчетава тези идеи с изконно български психоемоционални характеристики.
В първото десетилетие на XX в. е една от забележителните фигури в българския културен живот – независима личност със завидна култура, европейски тип интелектуалец. Произведенията му носят печата на гордия му характер, душевен финес и извисена духовност. Той се стреми да постигне изящество и артистичност в словесното изкуство. Бунта си срещу ефимерността на социалното и всекидневното човешко битие демонстрира в зрялото си творчество чрез гордо отшелничество. Живее в близко духовно родство с кръга „Мисъл”, с философските, естетическите и художествените търсения на д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков и Пейо Яворов. Активно присъства в българския литературен живот; създава драмите „Страхил страшен хайдутин”, „Първите”, „Змейова сватба” и „Невяста Боряна”, един том „Идилии”. Различни като художествена ценност, те внасят нов нравствен и естетически смисъл в използваните като художествена канава народни поверия. Под влияние на Хенрик Ибсен и Герхарт Хауптман Петко Ю.Тодоров превръща художествените си обобщения в образи символи. Търсенията за самоизява на творческата, градивната личност стават основна тема в зрялото му творчество. Типичен герой на идилиите му е гордият, независим, волен човек – харамията, несретникът, носител на силен дух и висока нравственост (Калина от „Мечкар”, гусларят от „Гусларева майка”, Косьо от „Змейно”, Бойко от „Несретник” и др.). Петко Тодоров пресъздава интензивното духовно горене, драматичните кризи в съзнанието на самотника. Творбите му се отличават с романтично приповдигната емоционална атмосфера и изящен пейзажен рисунък. Богатата образност и своеобразният стил превръщат някои от идилиите в художествен синтез между поезия и проза.
