Любомир Димитров Андрейчин е български езиковед, публицист и един от най-големите изследователи на българския език. Роден е в Габрово на 22 март 1910 г. Завършва славянска филология в Софийския университет (1934). Специализира езикознание в Ягелонския университет в Краков (Полша), където през 1936 г. защитава докторска дисертация на тема „Семантичните категории в българското спрежение”. През 1941 г. се завръща в България и полага основите на своята научна кариера. Работи като асистент (1941), хоноруван доцент (1945), редовен доцент (1947) и професор (1950) по съвременен български език в Софийския университет. Директор и завеждащ секция по съвременен български език в Института за български език при БАН (1957 – 1975), основател и главен редактор на списание „Български език” (1951 – 1975). Създава служба „Езикови справки“ към БАН, чрез която езиковеди дават консултации по правописни и правоговорни въпроси. Професор Андрейчин има над 700 научни публикации в областта на граматическия строеж на българския език, фонетичната система на българския книжовен език, теорията на изграждането на книжовните езици, историята на българския книжовен език, българската лексикология и лексикография, езиковата култура и правописа. Особени са заслугите му за разработване на българската глаголна система, за изясняване на аналитичния характер на съвременния български език и научната периодизация на новобългарския книжовен език. Ключови негови трудове са: „Основна българска граматика” (1944), „Език и стил на Любен Каравелов” (1950), „На езиков пост” (1961), „Езикови тревоги” (1973), „Из историята на нашето езиково строителство” (1977, посмъртно). В знак на почит към големия учен институтът за български език при БАН носи неговото име.
