На 14 януари отбелязваме един век от рождението на прочутия наш цигулар и композитор Васко Абаджиев (1926-1978). „Дете-чудо”, „музикален феномен”, „гений”, „уникално явление”, „българският Моцарт”, „Паганини на ХХ век”, „новият Менухин” – това са част от оценките за него, които изпълват европейската преса от 30-те до 60-те г. Житейският му път започва в София през 1926 г. Талантът на Васко е заложен генетично – баща му е известният професор по цигулка в Държавната музикална академия Никола Абаджиев, майка му – професионалната пианистка Лала Пиперова. На 6 г. синът им изнася своя първи концерт пред публика. На 3 май 1932 г. той свири в италианския културен институт „Про Ориенте” в столицата. Слушателите, сред които италианският, германският и френският посланик, са смаяни от уменията на малкия цигулар. „Детето-чудо” се превръща в сензация и на Първия международен конкурс за пеене и цигулка във Виена. Наред с бащата на Васко, в журито на “Мюзикферайн” са знаменитости като Джордже Енеску и Ян Кубелик. За да се спази регламента, българчето се явява извън конкурсната програма, но получава повече точки от победителя – 24-г. Давид Ойстрах. На 9 г. Васко завършва общия отдел на Музикалната академия в София, а на 10 заминава с родителите си за Брюксел. През 1937 г. той участва неофициално в Първия международен конкурс “Йожен Изаи” в белгийската столица, където му е присъдено извънредно отличие. Сценарият от Виена се повтаря – 11-г. Васко пак е с най-висок състезателен бал, но заради крехката му възраст първа награда е дадена на Ойстрах. На 12 г. българското „дете-чудо” става лауреат на престижния международен конкурс за цигулари “Фриц Крайслер” в Лиеж. Година след това завършва Консерваторията в Брюксел с пълно отличие. Васко е поканен на лична аудиенция в двореца, но категорично отказва на белгийския крал Леополд III да стане негов поданик. „Няма начин Ваше величество, ние сме българи” – този простичък отговор на същото предложение чува и белгийската кралица Елизабет I, която е патрон на конкурса в Лиеж. В периода 1938-1945 г. младият Абаджиев изнася множество концерти в Западна Европа под палката на прочути диригенти като В. Фуртвенглер, К. Бьом, Х. Абендрот, Е. Клайбер и др. В разгара на Втората световна война Васко заминава със семейството си за Берлин, където 4 г. следва композиция във Висшето училище за музика. Междувременно продължава да пише творби за цигулка. Смъртта на баща му пред 1947 г. и заболяване от жълтеница разклащат здравето на гениалния музикант и най-вече психиката му.
През 1950 г. Абаджиев се завръща в родината, където е посрещнат като звезда от световна величина. От 1952 до 1956 г. той изнася десетки концерти у нас и в чужбина, много от които с Панчо Владигеров. Фурорът е голям, навсякъде се извиват опашки за билети. Тогавашният премиер и лидер на БКП Вълко Червенков лично съдейства за купуването на първата у нас цигулка “Страдивариус”. На 27 г. В. Абаджиев става най-младият лауреат на „Димитровска награда” в България. Най-висшето държавно отличие за култура задължава – виртуозът често е принуждаван да свири в заводи и ТКЗС-та, а изявите му „навън” са само в страни от соцлагера. Той записва в Националното радио част от огромния си репертоар, в който се открояват феноменалните му изпълнения на творби на Бах и Паганини. Заминаването за Унгария по време на революцията от 1956 г. преобръща живота на музиканта, който е пребит във влака от привърженици на тоталитарния режим. Заради получените травми Абаджиев се лекува във „вражеската” ФРГ без разрешението на комунистическата власт у нас. Тя го обвинява в национално предателство и забранява творчеството му. Книгите за виртуоза и записите му в радиото са иззети или унищожени. Васко остава в Западен Берлин с вече невалидния си български паспорт, но оказва да стане гражданин на ФРГ, въпреки че това би му гарантирало концерти в целия свят. Благодарение на редки изяви пред публика и подкрепата на майка си цигуларят успява да преживее в Германия. След смъртта ѝ през 1965 г. той се срива, а малко след това претърпява тежка автомобилна катастрофа. Неспособен сам да се справя с живота, останал за цял живот дете, „българският Моцарт” е обречен на самота и бедност. На 14. XII. 1978 г. той е открит мъртъв в изоставен вагон на железницата в Хамбург. Васко Абаджиев умира напълно забравен. Само местният „Хамбургски вестник” публикува кратко съобщение за смъртта на „дяволския цигулар”. Едва след идването на демокрацията в България започва да се пише и говори за изключителния ни сънародник – ненадминат виртуоз на лъка и автор на 60 произведения, повечето от които безвъзвратно изгубени. В памет на Васко Абаджиев се организират концерти с негови творби, а от 2011 г. в София се провежда Международен конкурс за цигулари, носещ името му.
