160 г. от рождението на Иван Димитров Шишманов

0
19

Иван Димитров Шишманов (22.06.1862–23.06.1928) е литературен историк и фолклорист, общественик и държавник, действителен член на БАН (1902). Роден е в Свищов. Завършва педагогическото училище във Виена (1882). Следва философия и филология в Йена (1884), Женева (1885–86); завършва с докторат по експериментална психология в Лайпциг (1888). Участва като доброволец в Сръбско-българската война 1885. Един от основателите на Висшия педагогически курс в София, преподавател (1888–94), професор (1894) по всеобща литературна и културна история и по теория на народната поезия във Висшето училище в София, титуляр на основаната от него катедра по сравнителна литературна история (1911–18, 1924–28), декан на Историко-филологическия факултет (1896–97, 1901–02, 1913–14) в Софийския университет. Министър на народното просвещение (5 май 1903 – 4 януари 1907). Пълномощен министър в Украйна (1918–19). Действителен член на Българския археологически институт (1921). Председател на Историко-филологическия клон на БАН (1926–27). Член-основател и председател на Българското археологическо дружество (1901), на Съюза на българските учени, писатели и художници (1917), на българския П.Е.Н. клуб (1926). С негова подкрепа се създават и развиват много културни институти в България – Народният театър в София, Музикалното и Държавното рисувално училище, Етнографският музей, Дружеството за поддържане на изкуството в България и др. Основател и редактор (1889–1902) на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”,  изиграл изключителна роля за развитието на българската наука. Делото му е епоха в научното и културното развитие на България. С многообразната си научноизследователска дейност и гражданско поведение е звено между възрожденска и следосвобожденска България. Изследва проблеми на българската и световна културна и литературна история, етнографията и фолклора, проучва въпроси на образованието, психологията, общата история и филологията. В много от тези области Шишманов оставя ценни приноси, които бележат нов етап в развитието на българската научна мисъл и имат значение до днес. Автор е на „Значението и задачите на нашата етнография” (1889), „Иван Добровски ( 1812–1894)”  (1896), „Песента за „мъртвия брат” в поезията на балканските народи” (3 части, 1896–98), „Паисий и неговата епоха” (1914), „Студии из областта на Българското възраждане” (1916), „Епиграми и портрети” (1931, посмъртно), „Литературна история на Възраждането в Италия” (1934, посмъртно), „От Паисия да Раковски”(1944, посмъртно) и др.