Пейо Яворов е един от най–големите майстори на българския стих. Пише изпълнена с драматизъм и психологична дълбочина социална поезия – стихотворенията „ На нивата”, „Градушка”, „Арменци” и др. Родоначалник на символизма в българската литература. Утвърждава философската проблематика, темата за отчуждението на индивида, за смъртта – сборници ”Безсъници” (1907 г.), „Подир сенките на облаците” (1910 г.). Създава любовна лирика , която е връх в българската интимна поезия с постиженията в музикалността и виртуозността на стиха – стихотворенията „Калиопа”, „Обичам те”, „Молитва”, „Две хубави очи”, „Вълшебница”, „На Лора”и др. Към края на 1910 г. се насочва към сценичното изкуство. Пише социалнопсихологически драми – „В полите на Витоша” (1911 г.), „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1913 г.). Автор е на литературна и театрална критика, в която показва идейно-художествен усет за значимите явления.
