Христо Димитров Измирлиев е истинското име на поета Христо Смирненски.Роден е на 17 септември 1898 г. в гр. Кукуш (днес Килкис). Намира се в Гърция, но по онова време е бил част от Османската империя. Баща му е бил сладкар и член на Македонската революционна организация, основана от Гоце Делчев.
Още като дете в началото училище той започва да пише детски стихчета. Забелязват го едва когато заживява в София при своя дядо по майчина линия и своя вуйчо Владимир Попатанасов. Последният е автор на множество публикации в софийската преса и на своя книга с поезия. Христо учи първо в родния си град Кукуш от 1904 до 1908 г., след което заминава при дядо си в София до 1910. След това се връща при своите родители, където завършва гимназия. Много е искал да се запише да учи в Солунската гимназия. Поради липса на средства обаче, той се принуждава да прекъсне своето образование и да започне да помага на баща си в сладкарския занаят.
През 1913 г. цялото семейство на поета е принудено да напусне завинаги дома си, тъй като Кукуш е опожарен в края на Междусъюзническата война. След като се местят в София, той се записва в Техническото училище и започва да продава вестници заедно с по-малкия си брат Антон. Така те помагат на своето семейство. Заедно с по-големия си брат – Тома Измирлиев, започвa да публикува стихове и проза през 1915 г. в хумористичния по онова време в. „К‘во да е“. Интересен факт е, че тогава Смирненски е само на 16 години. През 1916 г. публикува и във в. „Българан“. Подписва се с псевдонима Ведбал и в двата вестника.През 1917 г. поетът постъпва във Военното училище като юнкер. Въпреки тежкия и строг режим той започва да работи като редактор във в. „Смях и сълзи“, където се подписва за първи път като Христо Смирненски.Други издания, в които работи, са „Сила“, „Народна армия“, „Барабан“, „Художествена седмица“, „Младеж“ и др.
През 1918 г. той публикува и своята първа стихосбирка „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“, но не като Христо Смирненски, а под псевдонима Ведбал. Отново през 1918 г. в четвърти курс той става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък край Захарна фабрика. Тогава е потушено Войнишкото въстание. Ужасен от жестокостта, с която правителството убива метежниците, напуска Военното училище и баща му е принуден да плати неустойка.
Включва се в редколегията на в. „Българан“. В първия брой на хумористичното списание на Българската комунистическа партия „Червен смях“ той печата стихотворението си „Везните на морала“. В същото списание отпечатват и стихотворението му „Първи май“, точно на 1 май 1920 г.
През 1921 г. става и редактор на в „Българан“, а през 1922 г. Христо Смирненски основава свой хумористичен вестник, който кръщава „Маскарад“.
През февруари 1922 г. той издава втората си и последна стихосбирка „Да бъде ден!“. Тя толкова добре се приема от читателите му, че още към края на същата година излиза и нейното второ издание.
Интересен факт е, че Христо Димитров Измирлиев е публикувал под множество псевдоними. Най-известните сред тях са: Ведбал, Смирненски, Орезам, Южен Северняк, Кямил Ефенди, Нагел Смуглий, Окър-Кокър, Яким Егейски, Християн Снежни, Гаврош, Лорд Вилмон и Лорд Джеймс Шокинг.
През месец април на 1923 г., поетът получава кръвоизлив и лекарите установяват каверна, която се е образувала в следствие на туберкулоза на белия дроб.
Последните месеци от своя живот Христо Смирненски прекарва в Горна Баня, където се лекува. Макар и болен, той не спира да пише и в края на май излиза и последната му творба „Приказка за стълбата“. В нея той разобличава „героите“ на народа. Според него те са заслепени от богатството и властта си и стават слепи и глухи за него.
Получава и втори пристъп по време на Деветоюнския преврат, но Жандармерията не позволява да го откарат до санаториума на д-р Хаджииванов, за да го лекуват. Позволяват чак на 16 юни, но тогава вече е прекалено късно. Сутринта на 18 юни 1923 г., само на 24 години, той умира.
Макар да е живял много по-малко, за разлика от други наши поети, загинали млади, той оставя най-много произведения за идните поколения – 800 лирически и над 100 в проза.
