Цариградският договор от 16 септември 1913 г. (29 септ. по нов стил) е мирен договор, подписан между Царство България и Османската империя, който да уреди границата в Тракия след нарушението на Лондонския договор и намесата на Османската империя в Междусъюзническата война.
Предложеният по-долу откъс е от книгата на Стайко Трифонов „Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915”, достъпна и онлайн от: http://www.promacedonia.org/giliev/st/st_2_1.html#bg_otstypki
„…Първите резултати от започнатите преговори изкристализираха в Цариградския мирен договор, подписан на 29 септември 1913 г. С него бяха дооформени резултатите от Втората балканска (Междусъюзническа) война. Младотурците се съгласиха да върнат на България Западна Тракия. Поради изложените съображения, направената отстъпка не може да се приеме просто като един „бакшиш за храбрата българска армия”, както казва Талаат бей на генерал Савов, а тънка политическа сметка, която преследваше много по-далечни цели. Но и след подписването на мира, турците продължаваха да контролират районите между Марица и Места и не бързаха да се изтеглят оттам. И така, мирът а Турция беше подписан, но преговорите за уточняване условията, при които да стане връщането на Западна Тракия продължаваха. Българските делегати ген. Савов, Григор Начович и Андрей Тошев изясняваха в Цариград последните подробности. Част от условията за реокупацията на Западна Тракия от българските войски бяха посочени в Цариградския мирен договор. По силата на неговия чл. 6, правителството на България пое задължение да даде амнистия за всички извършени политически престъпления. Високата порта направи всичко зависещо от нея, за да запази от справедливо възмездие водачите на т. нар. Гюмюрджинска автономна република, които бяха изцапали ръцете си с кръвта на хиляди невинни българи. На мохамеданите се даде възможност да запазят своето турско поданство в срок от четири години…
Освен посочените в договора, от българска страна бяха допуснати и други уговорки и отстъпки, които запазваха, големи привилегии за мюсюлманите. Правителството на България пое ангажимент да назначи за окръжен управител в Гюмюрджина турчин, български поданик. В Западна Тракия имаше укрито огромно количество оръжие, внесено от Турция по време на т. нар. автономно управление. С него беше въоръжена голяма част от мъжкото мюсюлманско население. Турците си осигуриха свобода на действие по този важен въпрос. След настаняването на българските войски в областта, трябваше да се поиска от общинските кметове да го „съберат и съсредоточат в околийските центрове под охраната на местната милиция”. Така събраните пушки, щяха да служат на мюсюлманските комитети за организиране и изпращане на чети в Македония. От българските военни власти, на които предстоеше да се настанят в Западна Тракия, се искаше да бъдат „внимателни и хуманни в своите обноски към населението, първенците и бившите офицери”. Ан. Тошев български пълномощен министър в Турция, категорично настояваше от Цариград: „За войските нищо да не се взема по реквизиция, а всичко да се плаща. Войските в никой случай да не се разполагат на квартири. Там, гдето няма такива, да се строят бараки. Да се забрани безусловно да се вземат за каквито и да било цели здания на турски училища. . . Уместно ще бъде още от сега да се пристъпи към отварянето на местните селски турски и български училища. . .”.
Турция се възползува от тежкото международно положение на България и успя да й наложи отстъпки, каквито при нормални условия не би приело никое правителство. Срещу фалшивите обещания на младотурците да разрешат на българските бежанци от Източна Тракия да се завърнат по родните си пепелища, мюсюлманите на запад от Марица получиха такива привилегии, чието изпълнение можеше сериозно да урони престижа на българските власти и да постави под съмнение пълния суверенитет на България над Западна Тракия. В София разбираха размера на направените отстъпки, но бяха готови на всичко, за да заемат българските войски отново егейското крайбрежие. Българското правителство очевидно нямаше намерение да изпълни всички поети ангажименти, още повече, че най-важните от тях не фигурираха в договора. В същото време то не можеше напълно да ги отхвърли, защото разчиташе на Турция и нейните покровители от Берлин и Виена при провеждане на бъдещата си политика по Македонския въпрос. Така още през есента на 1913 г., в Цариград се сложи началото на нова политика, която последователно, стъпка по стъпка, щеше да отведе България в лагера на централните сили…”
